Редом с областта на рефлексните съществува и едно друго, поне толкова, ако не и още по-обширна област, от което рационалното разбиране и рационалният начин на представяне няма какво да вземат. Това е царството на Ерос. Античният Ерос бива приеман като бог, чиято божественост надхвърля границите на човешкото, и затова нито може да бъде разбрана, нито да бъде описана. Бих могъл както много други преди мен да се опитам да рискувам пред този демон, чието въздействие се простира от безкрайните небесни пространства чак до мрачните бездни на ада, но ми липсва куражът да търся езика, който би могъл адекватно да изрази неизброимите парадокси на любовта.
Ерос е kosmogonos, създател и баща-майка на цялата по-висока осъзнатост.
Понякога ми се струва, че думите на Павел „нямам любов“ биха били първото условие за познанието и същността на божествеността. Каквото и да е научното обяснение на израза „Бог е любов“, неговото значение потвърждава божествеността като complexio oppositorum.
В моята лекарска практика, както и в собствения ми живот отново и отново съм заставал лице в лице с въпроса за любовта, но никога не съм съумявал да дам задоволителен отговор на този въпрос. Също както Йов и аз „какво ще Ти отговарям? Ръката си турям на петата си. Веднъж говорих – „сега няма да отговарям“ (Йов, 39:34, 45). Тук става въпрос за най-голямото и най-малкото, най-далечното и близкото, най-високото и дълбокото, никога не може да се каже само едното или само другото.
Не съществува такъв език, който да е съизмерим с парадокса на любовта. Каквото и да каже човек, словото не изразява цялото. Да се разглеждат отделни аспекти, винаги е или твърде много, или твърде малко, защото само цялото е от значение. Любовта „всичко извинява“, тя също „всичко претърпява“ (1 Кор. 13:7). В тези думи е казано всичко – нищо не би могло да се добави.
В най-дълбокия смисъл, ние сме жертви или оръдия и инструменти на космогоничната „любов“. Поставям тази дума в кавички, за да подскажа, че тук нямам предвид страст, желание, облагодетелстване, предпочитание и др. подобни, а нещо по-висше от индивида, едно единство и неразделимо цяло. Човекът като част не може да обхване цялото – той е зависим от него. Той би могъл да се съгласи с него или да възроптае – но винаги ще е негов пленник и затворен в него. Винаги ще зависи от него, но и ще бъде подкрепян.
Любовта е неговата светлина и неговият мрак, чийто край той не може да види. „Любовта никога не отпада“ (1 Кор 13:8) – дори да „говори всички езици човешки и дори ангелски“ (1 Кор 13:1) или да е в състояние да опише с научна прецизност живота на клетката – до най-малката подробност, човек може да опише любовта с всички слова, които владее, но само ще се оплете в безкрайни себеизмами. Ако обаче притежава малко мъдрост, ще хвърли оръжието, ще я назове ignotum per Ignatius (непознато чрез още по-непознато), т.е. ще я назове с Божието име. С това ще признае своето подчинение, несъвършенства, зависимост – но същевременно това ще е и доказателство за свободата на неговия избор; между истината и заблудата.
Източник: Карл Юнг, „Спомени, сънища, размисли“
Прочетете още:
Как да тълкуваме сънищата си според Карл Юнг
Be First to Comment