Стефан Цанев, „ТРЯБВА“

Когато вчера следобед слизах по стълбището,
внезапна мисъл ме спря
и кракът ми увисна във въздуха.

Какви механизми координират движенията ми?
Защо краката ми се подчиняват на мозъка?
А мозъкът на кого се подчинява?
Кой управлява мозъка?
Мозъкът сам разсъждава за себе си
И сам за себе си е загадка.
Действителен ли съм аз?
Или съм сън,
или въображение,
или орган
на друго огромно същество,
което остава за мен невидимо,
понеже не се побира в кръгозора ми?
Всичко това, разбира се, са глупости
(лъже се мозъкът). Бях тръгнал нанякъде.
Трябваше да отида някъде.
От моето идване зависеше нещо.
Трябва да вървя.
И
Кракът ми се подчинява на мозъчния импулс –
слиза на следващото стъпало,
другият крак го подканва да бърза…

Ето така ние нямаме време да мислим за себе си.
Защото вечно трябва
да слизаме
и да се изкачваме
по някакви стълбища.
Трябва да отиваме някъде.
Трябва да се връщаме.
Трябва.
Трябва.

О, роби на вечното
Т р я б в а!

1963