Как духовната нагласа помага за справяне с тревожността

В Естествената психотерапия разглеждаме човека като комплексно био-психо-социално-духовно единство. За да бъдем максимално полезни за преодоляването на тревожно-депресивните състояния и житейските кризи, обръщаме внимание на телесното, емоционалното, менталното, характеровото и духовното ниво на личността.  

В тази статия искам да обърна внимание повече на важността на духовното ниво – какво е и как помага за справянето с тревожността?

Пандемията от тревожни състояния показва загубата на опорна точка. Тревожността е онова цялостно напрежение от факта, че нещо лошо може да се случи и аз няма какво да направя. Човек усеща, че нещата са неизвестни, извън неговия контрол. При по-интензивните състояния човек се чувства малък, уязвим, безпомощен, самотен. Много често това е вътрешното преживяване в “суров” вид на човека, който е хванат в капана на тревожността. Той загубва доверие в себе си – в тялото, в психиката, в живота и хората.

Човек се чувства сам. 

Според невроучения Jaak Panksepp мозъчната система, отговаряща за паниката, е същата, която отговаря за усещането за социална свързаност. Колкото по-самотни се чувстваме, толкова повече паника започваме да преживяваме. Това е едно постоянно състояние на активирана нервна система, очакваща осъществяването на връзка с друго живо същество, за да може да се успокои. 

Духовността е антидот срещу тази екзистенциална самота и усещането за отчужденост и опасност. Според световноизвестния лектор и изследовател Брене Браун: 

Духовността е да осъзнаем и приемем, че всички сме неразривно свързани един с друг от сила, която е по-голяма от нас, и че свързаността ни с тази сила и един с друг се основава на любов и състрадание. 

Духовността ни свързва с идеала на любовта и състраданието

Кулминацията на човешкия живот е себенадскачането в преследването на любовта. Този стремеж естествено заема върха на нашата етична структура и е ядрото в системата ни от ценности. Здравият разум и съвременните изследвания потвърждават това. Удовлетворението и усещането за пълноценност идват от любовта – любовта, по отношение на нашия биологичен състав, осигурява чувство за безопасност и подхранва нашия мозък и телесни системи. На психо-емоционално ниво дава спокойствие и сила и помага за насърчаване на устойчивостта. На социално ниво осигурява основата за удовлетворяващи взаимоотношения. Когато се чувстваме обичани, ние сме в състояние да се стремим, да растем, да бъдем устойчиви и да изразяваме автентичното си аз. Едно от най-продължителните изследвания на Харвард показва, че любящите взаимоотношения с другите и обичта към това, което правим, са ключът към трайното щастие. 

Ако си зададем въпросите “В какъв свят искаме да живеем? Какво искаме да има в живота ни?”, в отговорите ни винаги ще присъства любовта в различните ѝ проявления. Любовта е най-добрата версия на реалността. Това е най-желаният модел на света. Това е вярно на всички нива – биологично, психологическо, социално и духовно. 

Любовта ни дава път и посока.

Любовта неизбежно се свързва с преодоляването на себе си, излизането от зоната на комфорт и израстването. Взаимоотношенията ни предизвикват да учим и развиваме своите качества и характер. Ако искаме да го постигнем, трябва както да надскочим себе си, така и да се пожертваме за този най-висш идеал. Да се пожертваме означава съзнателно да влагаме усилията си в тази посока и това да е приоритет за нас. Когато имаме такъв идеал, винаги имаме полезен ход, нещата са под наш контрол, защото сме във връзка с нещо отвъд временното. 

Идеята за жертвоприношение може да звучи малко странно за хората в съвременния свят, но древните философии твърдят, че човешкият живот е предназначен да се живее чрез постоянни жертви. От гледна точка на еволюционната психология това парадоксално твърдение е вярно. Концепцията за жертвоприношение е един от основните фактори, които отделят и разграничават хората от животните. Обвързването с нещо и правенето на жертви за постигането му е общ модел на човешко поведение. Можем да изоставим нещо, което ценим в настоящето, за да спечелим нещо, което ценим още повече в бъдеще. Това става възможно благодарение на способността ни да жертваме моментното удовлетворение – да отлагаме удоволствието от тук и сега за нещо в бъдещето.

Ако се върнем още по-назад във времето, ще видим, че преди пет хиляди години в древни ведически текстове е казано, че човешкият живот е предназначен за саможертва. Думата за жертвоприношение е “ягхя” („yagya“) – състои се от две срички, „яг“ и „я“. „Яг“ означава „поклонение“ или „служене“, а „я“ означава „кому“ – на какво или кого се покланям? Кой идеал е достоен за нашите усилия?

Когато се концентрираме в развиването на Любовта, да сме свързани със света чрез състрадание и осъзнаването, че сме част от цялото, усилията в тази посока дават най-много сила и устойчивост.

Чрез тези “жертви” развиваме опорна точка и фундаментално доверие в живота. Ето какво казва по този повод известният психиатър д-р Николай Михайлов: 

Фундаменталното жизнено доверие е нещо, което трябва да се възпитава. Какво означава това жизнено доверие? Това означава да допуснеш, че смисълът на този живот е неизтребим независимо от външните обстоятелства. Това означава, че каквото и да ти се случи, надеждата, вярата и любовта са винаги стойности на разположение. Велики ценности, които не могат да бъдат убити. Човек може да бъде убит, но той не може да бъде лишен от перспективата на собствената си осмисленост. 

Да бъдем винаги концентрирани върху духовното и състраданието означава, че приемаме свещения разказ: ние сме повече от нашите физически тела и този свят не е безсмислен и случаен. Духовността се базира на този мироглед. 

Такава духовност носи усещане за перспектива, смисъл, цел в живота ни и

получаваме отговор на въпроса “Кой съм Аз?”

Дава ни ново чувство за идентичност, в което развиваме по-полезно отношение към препятствията и бедствията в живота си. Създаваме етична структура и система от вярвания, които допринасят за нашата устойчивост. Като сме емоционално привързани към нещо, което надхвърля нещата в живота, които са обусловени от времето и пространството, ние придобиваме по-голямо чувство за вътрешен мир и повече стабилност. Новата ни идентичност “Аз съм душа, вечна същност, и моят път и цел е Любовта” разкрива нови слоеве, нови измерения на нашето собствено същество като качествата търпение, смирение и състрадание. 

Сакралност и ритуали, изпълнени със смисъл

От тази нова идентичност и представа за себе си възникват нови начини на поведение и действие. В нашия секуларизиран западен свят ние сме оголили живота си от този духовен смисъл, считайки го за повърхностен или твърде абстрактен, ненаучен. Но по този начин сме създали вакуум не само вътре в нас, но и отвън, в ежедневието ни. Загубили сме внасящите смисъл ритуали от миналото.

Съвременният човек е разтревожен, защото ги няма ритуалите, които ни свързват един с друг, които ни заземяват в съпричастност, състрадание и заедност. Вместо това имаме много рутинни процедури. Те може да изглеждат подобни, но, както посочва психологът Естер Перел, има голяма разлика. Според нея рутината ни води през деня, но ритуалите ни водят през живота. Рутината може да ни помогне да развием умения, като същевременно създаваме ред и дисциплина. В резултат на това можем да бъдем продуктивни, но губим връзка с нашата духовна идентичност. 

Важно е да съживим ритуалите, които издигат нашето съзнание. Когато не отделяме време да подхранваме тази част от себе си, е трудно да постигнем идеала на любовта и фундаменталното жизнено доверие и тогава намираме заместители в бързите удоволствия. В резултат на това се губим в консуматорството и експлоатацията, които в крайна сметка може да донесат само повече безпокойство и тревожност. Както казва Виктор Франкъл, „когато човек не може да намери смисъл, той се упоява с удоволствия“.

Когато заживеем с тази прагматична духовност, нуждата ни от смисъл се задоволява. Фиксирайки ума си върху най-висшия идеал, постигаме щастие, защото щастието е пряко свързано с качеството на нашите цели – към какво се стремим и как възприемаме себе си, какво е отношението към нас самите и като какви се определяме, нашето чувство за идентичност. В подкрепа казаното ще споделя думи на Карл Юнг:

Колко често съм чувал някой болен да се провиква: „Само да знам, че животът ми има някакъв смисъл и значение, нямаше да имам глупави истории с нервите!“

Дали въпросният човек е беден или богат, има семейство и социално положение или не, не променя нищо, защото външните обстоятелства не могат да дадат смисъл на живота му.

По-скоро е въпрос за неговата неоснована на разума потребност от това, което наричаме духовен живот, а той не може да се получи от университети, библиотеки и дори църкви. Той не може да приеме това, което предлагат те, защото докосват само главата му, но не вълнуват сърцето му.

Да признаем свещения разказ – идеята, че нашето съзнание е на различно ниво от материята. Преминаваме от количествения свят към качествения свят. Това ни дава устойчивост, а също и идентичност, която е по-стабилна, намираща се отвъд ограниченията на минаващото време и която е свързана със света на стойността и смисъла, на вярата и надеждата, които ни дават екзистенциална котва, подслон, който е по-солиден и който не е ограничен и не се повлиява от външни обстоятелства.

В заключение може да обобщим, че духовността ни дава усещане за идентичност, различна представа за това кои сме и в какъв свят живеем. Това дава устойчивост, истинска промяна на чувствата, мислите и поведенията. В момента, когато сме изправени пред трудности и сме в задънена улица, когато не откриваме никакви решение отвън, тогава е най-полезно да погледнем навътре. Това е най-смислената посока, която можем да изберем. 

За повече насоки за справяне с тревожността може да се присъедините в моята фейсбук група