Какво остава от нас, когато изгубим всичко

как да преодолеем страха

Как да преодлеем най-големите си страхове?

Всеки от нас има страхове – да бъде отхвърлен, изоставен, унижен, предаден. За справянето с тях има различни подходи. Един от най-бързите начини е да имаме фронтална среща с това, от което най ни е страх. Така придобиваме опит от първо лице, който създава ефект значително по-голям от много часове говорене по темата. Това се потвърждава и от невронауката, която показва, че за да се усвои ново знание или умение пасивното възприемане на информация е най-бавният процес, а най-бързият – това е преживяването. Затова в психотерапията понякога помага да се правят психо-социални и поведенчески експерименти. В своята същност те представляват директното потапяне в страховете ни – да си позволим да влезем в реалност, в която най-големите ни опасения се сбъдват. Не на шега, не през някоя роля, а през себе си, автентично да пропуснем да почувстваме този опит.

Като част от обучението по Естествена психотерапия правихме такива експерименти. В тях аз бях леко налудничаво изглеждащ човек, със странни и неугледни дрехи, който говори на провокативни теми. В същото време бях и сравнително нормален, за да няма преиграване и за да мога да усетя по-близо до себе си този образ. «Маскировката» ми беше достатъчно провокираща, за да изглеждам «дамгосан», сякаш нещо не ми е наред – неадекватен, смешен, окаян.

Външните преживявания

Външните преживявания бяха влизане в магазини и разговори с продавачите, танцуване по улицата, събиране на фасове и бутилки, викане, заговаряне на случайни хора и присъствието в градското пространство през тази идентичност. В тези ситуации предизвиках смущение в хората, видях тяхната насмешка. На моменти се чудеха как да ме възприемат, какво мнение да изградят за мен. В хората понякога се появяваше отвращение и лека тревога.

Вътрешните преживявания

Поставен в тези условия, вътрешно преживявах дискомфорт. Чувствах се странно и взаимодействието с хората ми се струваше излишно, ненужно и неприятно. След това се опитах да си променя нагласата в посока на приемане. При помиряването с действителността, с това, което е необходимо да премина, веднага почувствах олекотяване, дори лек ентусиазъм. Сякаш самото приемане отпушваше енергията. Дори леката промяна в нагласата доведе до прилив на сила и отпадане на някои ограничения. Сега, като рефлектирам върху случилото се, разбирам защо това е така – голяма част от чувствените преживявания и телесните усещания са следствие от определени установки и нагласи в психиката ни, които задават определени телесни и емоционални параметри.

След това се случи нещо интересно. Започнах да чувствам нещо като състрадание. Започнах да емпатизирам на хората, които истински са в това положение – маргинализирани, без нормален живот. В същото време се появи усещане и осъзнаване, че не ни дели толкова много. По-близо съм до тях, отколкото си позволявам да мисля в ежедневието, но при подобна полева работа почувствах, че няма много разлика между мен и другите. Лесно може да застанем до тях от същата страна. Всички сме в общото пространство на човешкия опит – слабости, страхове, опасности – и разделението, което умът ни поставя, е доста крехко и необективно.

Кои са житейските ни опори?

Също така почувствах, че в подобно положение бих се научил по-лесно за житейска опора да имам нещо по-устойчиво – не менящата се външна материална реалност, а онзи център във вътрешното пространство. Когато загубим силата, красотата, парите, разсъдъка си, какво ни остава? Остава онова усещане за себе си като душа, която е дошла да се учи, да израства, която открива света и съдбата в онзи поток на живота, а не в малките кутийки на ума. От този обрат и промяна в опората идва и голямата сила, а от състраданието към другите и към себе си – усещането за свързаност, за любов.

Колкото повече сме в страховете и в слабостите си, толкова повече изплува реалността за нашата заедност. Заедно сме в това и сме по-близо, отколкото смятаме. Пробужда се една важна наша част – наблюдателят, който не е дистанциран, а дълбоко свързан. Състрадание и любопитство към живота и неговия план. Пробужда се импулсът за импровизация, за сътворчество с живота, защото си хвърлен в нищото. Липсват опорите, които държат нещата под така желания контрол. Пуснал си се, няма за какво да се хванеш, никой не те държи. При подобен катарзис и конфликт няма къде другаде да пропаднеш повече, освен да паднеш в себе си, да дойдеш на себе си. Онова Себе отвъд обусловеностите, защото виждаш че тези материални идентификации падат, една по една, толкова крехки, толкова незначителни, именно защото са временни и ограничени.

Трудно е да удържим това възприятие и тази връзка с душата си. Умът бързо ни хваща в неговите клетки – подредби, преценки, очаквания, представи и страхове, но подобни поведенчески и психо-социални опити и експерименти помагат да излезем на чистото поле поне за малко.

Ако се научим така да живеем?

Ако всеки ден се настройваме и сутрин се будим с това съзнание, с тази нагласа, припомняме си тези реализации и усещания – за загубата, за смисъла, за свързаността – може би поне малко повече ще изместим опорната си точка към едно по-смислено и цялостно възприятие. Нашите мисли и емоции няма да бъдат в рутината, а ще има място за творчество, за прогрес. Защото за развитието се изисква нещо ново, за щастието е нужно удивление. Удивление от душата, от живота, от съдбата.

Повече по темата за поведенческите експерименти може да прочетете тук: http://orlinbaev.blogspot.com/2017/04/3.html

Свържете се лично с мен, Даниел Троев:

FACEBOOK CHAT WITH DANIEL TROEV

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *