В Естествената психотерапия се цели постигането на устойчива промяна. Макар да има много фактори и аспекти на терапевтичния процес, от моя гледна точка, има едно ключово нещо, на което трябва да се обърне внимание – говоренето на себе си. Понякога звучи малко странно или твърде банално, но качеството на вътрешния ни диалог определя голяма част от качеството на живота ни. За устойчивата промяна е необходима и вътрешна промяна, а промяната на себе си започва в мислите. Но много често това уж банално нещо е изключително трудно и попадаме в задънена улица. Опитваме се да променим своите мисли и често влизаме в една борба с тях – от негативни се борим да ги превърнем в позитивни. За известно време може би успяваме и след това се изтощаваме и се връщаме в изходна позиция. Това е така, защото освен всички модели на мислене, които се опитваме да променим, различните нагласи, очаквания, убеждения, вярвания, има друг механизъм, на който трябва да обърнем внимание, защото той предшества, опосредства и прави възможно останалото. Различните специалисти го назовават по различен начин. В невронауката е известен като Default Mode Network. Пиаже го нарича „вътрешна реч“. Мартин Селингман го свързва основно с въображението. Без значение как ще го наречем, по-важно е да разберем каква е неговата функция.
Според невронауката чрез този механизъм се случва интегрирането на преживяванията ни. Това е автоматичен режим на мозъка, при който си спомняме всичко необходимо за социалните взаимодействия, преглеждаме всичко, което ние и хората сме казали или не сме казали, чрез него усвояваме новите преживявания, а също така отговаря за креативността. Той формира усещането ни за нас и света – кои сме ние, как сме свързани с хората. Това е вътрешният ни глас – гласът на Аза, който постоянно звучи и ни разказва какво се случва с нас. Най-силно се включва, когато не обръщаме внимание на външния свят. Мозъкът ни автоматично свързва паметта, мислите и представата за нас и се опитва да ни държи в безопасност и да не допускаме грешки.
Когато вътрешният диалог се превърне в критик
За жалост този автоматичен механизъм може да действа против нас. Колкото повече неприятни и травматични преживявания сме имали, толкова повече вместо да е обективен, адекватен, подкрепящ и позитивен, вътрешният диалог става критичен, обвиняващ, засрамващ, краен, негативен. Превръща се във вътрешен критик, който дава лоши оценки и създава негативна представа за себе си и света. Тогава този механизъм е узурпиран от негативност, страх и тревога и възприемаме и оценяваме всичко по негативен начин. Това създава постоянно напрежение и стрес и ни става все по-трудно да останем в покой, защото когато не сме ангажирани с някаква дейност, се включва още по-интензивно точно това говорене на себе си. Това е причината, поради която много хора постоянно трябва да сме заети с нещо. Дори да не си даваме сметка за това, вътре в нас ще се случват токсични интерпретации и изказвания по адрес на случващото се или по нас самите.
„Стига глупости. Стегни се. Много си тъп. Всеки път едни и същи грешки правиш. Никога няма да се оправиш. Нямаш време. Няма да успееш. Защо направи така. Нищо няма смисъл. Ужасен си.“
Това е автоматичен режим и ние винаги си говорим на себе си. Това говорене създава определен емоционален фон и,съзнателно или не, заемаме определено отношение, което може да е положително или негативно. Рядко е неутрално. Ако сме получили нужната топлина, която да програмира и настрои мозъка ни на тази вълна на подкрепа, състрадание, грижа, топлина към себе си и другите, във вътрешния ни диалог ще присъства този емоционален заряд. Ако не сме получили подобен пример или сме преживяли много трудности и напрежение, е по-вероятно вътрешният ни диалог да е критичен, осъждащ, напрегнат. Все ще обяснява, че нещо не е наред с нас и с другите. В момент на покой тръгва този режим и той филтрира цялата информация през заученото отношение. И когато е негативно, се опитваме се да се държим заети, постоянно да се разсейваме, да се впускаме в неща, които да ни изкарат от себе си, да ни махнат от това тревожно пространство и да разредят напрежението. Въпреки всичко е важно да помним, че това е само един устойчив навик, който може да бъде променен.
Как да променим качеството на вътрешния си диалог?
Промяната се случва чрез подсилването на устойчивото внимание и осъзнатостта ни. На научен език това е свързано с метакогницията. Метакогницията, най-просто казано, е способността да мислим за нашите мисли. Да осъзнаваме какво възприемаме, как усвояваме информация. Това е процесът, който използваме, за да планираме, наблюдаваме и организираме себе си. Абстрактно казано, способността да мислим за възприемащия, възприемането и възприеманото. Благодарение на метакогницията, устойчивото внимание и осъзнатостта ни можем да усетим, че информацията, която възприемаме, било то и наши мисли или чувства, са нещо различно от нас самите. В нас има едно внимание, един съзнателен импулс, който е необусловен от тези стимули и събития във вътрешния или външния ни свят. Това е тази последната свобода, която никой не може да ни отнеме, както твърди Виктор Франкъл. Свободата да изберем какво отношение да заемем спрямо това, което ни се случва, което преживяваме и възприемаме.
В Естествената психотерапия това е важна основа. То дава достъп до контролния пулт на нашите преживявания, това е метамоделът, който обуславя нашите мисли, чувства и действия. В това говорене на себе си може да открием правилата, по които живеем живота си – какво, как и защо интерпретираме, какви са нашите нагласи и вярвания, какво е отношението ни към света, хората и към себе си. Чрез проследяване на вътрешния ни диалог може да разберем кои са нашите когнитивни изкривявания и защитни механизми. В Естествената психотерапия това ни позволява да заемем позицията на ученика, при която виждаме смисъла на случващото се и пред нас се очертава все по-ясно пътят на промяната. Така започваме да разкриваме какви са изкривяванията в нашето възприятие за света, себе си и другите хора, какви са защитните механизми, които вече не ни вършат работа и ни пречат.
Практикуване на метакогниция
Може да започнем да осъзнаваме вътрешния си диалог и да отнемем от силата му да управлява емоционалните ни състояния. Промяната на това какво точно си говорим и с какъв емоционален тон, започва с развиването на устойчивото внимание и метакогницията. Условно може да разделим процеса на няколко ключови стъпки:
- Осъзнаване
– да обърнем внимание на своите преживявания
– да наблюдаваме без да ги оценяваме като хубави или лоши
– да назоваваме какво усещаме в тялото, какви емоции и мисли ни минават
– да обърнем внимание какво е отношението, което проявяваме към себе си, кои са повтарящите се теми или послания.
- Нормализиране
– да си обясним защо това, което се случва с нас е нормално
– да валидизираме преживяването си като нещо, което е смислено и има логика да се случва
– да се опитаме по-обективно и трезво да преценим какво се случва
3. Подкрепа
– да се обърнем към себе си като към най-близък приятел и с грижовен и подкрепящ тон да изкажем към себе си послания за сигурност и спокойствие. „Аз съм с теб, ще минем през това, тук си на сигурно място. Това е мозъкът ти, който търси да те предпази от опасност. Тук и сега си в безопасност, аз ще се погрижа за теб.”
Също така може няколко седмици да тренираме самата метакогниция, опитвайки се през целия ден да осъзнаваме и назоваваме:
- Какво си казваме?
- Какви усещания има в тялото ни?
- Какви емоции и чувства се появяват?
- Какви нужди и потребности се крият зад тях?
- Какъв е смисълът и причината за тези неща?
- Зщо това е нормално и естествена реакция на тялото и психиката?
- Какви желания имаме в този момент?
- Какви намерения и очаквания?
- Зад нашите мисли и чувства какви представи и убеждения за нас и света може да открием?
Този процес на наблюдение е добре да бъде придружен с добронамерена и състрадателна нагласа към нас самите и случващото се. Да посрещаме с грижа и любопитство това, което се появява във вътрешния ни свят.
Вътрешният диалог не е нещо незначително или пък нещо, което може да изберем да не правим. То се случва от само себе си постоянно. Във всеки един момент на покой, когато вниманието ни не е активно ангажирано с някаква дейност, мозъкът ни започва да разказва и съчинява истории. Вътрешният диалог е силата която емоционално украсява живота и влияе на изборите, представата за нас и света. И това говорене на себе си трябва да се прави съзнателно. Именно тази способност е ключова за пълноценния живот, защото дава възможност да разбираме по-добре това какви сме, къде сме, да откриваме смисъл и логика в нещата. Без възможността да осъзнаваме какво осъзнаваме щяхме да сме просто машини, но хората можем да отидем на едно ниво отвъд това просто да възприемаме и да действаме първосигнално на случващото се. Ние можем да се замислим какво се случва и защо.
Ако имате въпроси или желаете нещо да споделите, може да ми пишете във фейсбук – Daniel Troev
Be First to Comment