В тази статия споделям откъс от книгата на Виктор Франкъл „Лекарят и душата“, който представя задълбочен поглед върху психологията на любовта и отговаря на въпроса защо истинската любов не умира.
Психология на любовта: разликата между сексуалност, еротика и любов
Човек има различни нагласи като обичащ, като обичан и познаващ другия в любовта към многопластовата структура на човешката личност. На трите измерения на човешката личност – телесно, психично (душевно) и духовно – съответстват три възможни форми на отношение към тях. Най-примитивното е сексуалното. При него тялото на другия притежава сексуално очарование, което извиква сексуалното желание, т.е. предизвиква човека в неговото телесно измерение. Следващата форма на възможна нагласа към партньора е еротичната. Еротично настроеният в тесния смисъл на думата човек не е просто сексуално възбуден, той е нещо повече от изпитващ сексуално желание. Отношението му не се диктува от сексуалното желание и не е провокирано от другия просто като сексуален партньор. Ако схващаме тялото на партньора като негова наи-външна обвивка, може да се каже, че еротично настроеният човек прониква по-дълбоко, отколкото сексуално настроеният; прониква до следващия пласт, до душевността на другия. Взета като фаза на интимната връзка, тази форма на отношение към партньора е идентична с онова, което обикновено се нарича влюбеност.
Физическите качества на партньора ни възбуждат сексуално; в неговите психични качества „се влюбваме“
Следователно влюбеният не е възбуден в своето телесно измерение, а в психичната си емоционалност – възбуден от психичните особености (но не и уникалност) на партньора; например от определени черти на характера му. Следователно чисто сексуалната нагласа има за своя цел тялото на партньора и като намерение остава на това ниво. Еротичната нагласа, нагласата на влюбения, напротив, е насочена към психичното, но тя също не прониква до сърцевината на другия. Това прави едва третата форма на възможно отношение: същинската любов.
Прочетете още: семинар „Тайната на хармоничните отношения с ОИДА терапия“ – 13 септември
Любовта представлява най-дълбоко проникване в личностната структура на партньора, а именно отношението към него като към нещо духовно. Непосредственото отношение към духовното на партньора е възможно най-съвършената форма на партньорство изобщо. Обичащият в този най-съвършен смисъл не е възбуден телесно или емоционално, а са докоснати неговите духовни дълбини, докоснати от духовния носител на телесността и душевността на партньора, от сърцевината на неговата личност.
Любовта е непосредствената нагласа към духовната личност на обичания човек в цялата ѝ уникалност и неповторимост
Като духовна личност тя е носителка на душевните и физически качества, вложени от еротично (в тесния смисъл на думата), респ. сексуално настроения човек; като духовна личност тя е онова, което се крие зад физическите и душевните явления. Физическите и душевните явления на духовната личност са нещо като външната, респ. вътрешна „дреха“, „носена“ от духовната личност. Докато сексуално настроеният или влюбеният харесват някое физическо или душевно качество на партньора, т.е. нещо, което този човек „има“, обичащият не обича просто нещо „в“ любимия човек, а самия него; значи не нещо, което той има, а тъкмо това, което той е. Погледът на обичащия сякаш прониква през физическата и психическа дреха на духовната личност до самата нея. Затова вече не става дума за един физически „тип“, който е в състояние да го възбуди, или за някой душевен характер, в който може да се влюби; интересува го самият човек, партньорът, като несравнима с други и незаменена личност.
Любовта е същностно човешки феномен и екзистенциален акт
Тя е спефицично човешки феномен, ще рече, че не може просто така да бъде сведена до субхуманни феномени, респ. да бъде изведена от тях по дедуктивен път. Като „прафеномен“, който не може да бъде редуциран до нещо, стоящо „всъщност“ зад него, любовта е акт, отличаващ човешкото битие като такова, с други думи – екзистенциален акт. Нещо повече: тя е коекзистенциален акт kat exochen (предимствено, предимно); защото любовта е онова отношение между двама души, което ни позволява да видим партньора си в цялата му неповторимост и уникалност. Накратко, любовта се отличава с характера си на среща, а срещата е отношение между две личности.
Психология на любовта: съзряване на сексуалността
Развитието и съзряването на сексуалността изхождат от един сексуален нагон, който – ако запазим въведената от Фройд терминология – не познава нито цел, нито обект. Едва по-късно се стига до формиране на сексуалния нагон в тесен смисъл на думата. Сексуалното влечение вече притежава цел и тази цел е половият акт. Все още обаче му липсва обект в смисъла на истински интимен партньор, върху който да се концентрира: подобно фиксиране върху конкретен обект, а именно – любимия човек бележи третата фаза и третия стадий на сексуалното развитие и съзряване – сексуалния стремеж. Така че способността да се обича се явява условие и предпоставка за интеграцията на сексуалността. Или, както обичам да се изразявам, само един Аз, който интендира някое Ти, може да интегрира собственото си То.
Психология на любовта: Защо истинската любов не умира?
Това може да бъде обяснено дори на най-непосредствения човек. Достатъчно е да го накараме да си представи, че обича даден човек, когото по някакъв начин изгубва завинаги поради неговата смърт или продължителна раздяла; сега му се предлага нещо като двойник на любимия човек – някой, който в психофизическо отношение досущ прилича на обичания. Питаме дали обичащият ще е в състояние просто да пренесе любовта си или ще се види принуден да признае, че не може да го стори. В действителност подобен „пренос“ на истинската любов е немислим, защото в любовта си обичащият „няма предвид“ някакви физически или психически особености на обичания, тази или онази негова особеност, а онова, което той „е“ в своята уникалност. Като уникална личност обаче той не може да бъде заменен дори от някой негов двойник. „Влюбеният“ напълно би се задоволил с двойника. Неговата влюбеност спокойно би могла да се пренесе върху двойника, защото влюбеният се интересува от душевния характер, който партньорът „има“, а не от духовната личност, която той „е“.
Следователно за действително обичащия духовната личност като обект на действително любовната нагласа е незаменима, тъй като е неповторима и уникална. Оттук произтича трайността на истинската любов във времето. Защото едно физическо състояние отминава, също както отминават настроенията. Физическото състояние на сексуална възбуда е мимолетно: сексуалното желание угасва тъкмо в мига на неговото удовлетворяване. Онова душевно състояине, което наричаме влюбеност, също не е трайно. Духовният акт обаче, в който схващаме интенционално една духовна личност, някак си надживява самия себе си: веднъж легитимирано, едно съдържание остава такова завинаги. Също и истинската любов като съзиране на едно Ти в неговото такова-а-не-друго-битие е пощаден от преходността, от която са засегнати моментните състояния на телесната сексуалност или душевната еротика.
Любовта е повече от емоционално състояние
Тя е интенционален акт. Интендираното в нея е същността на един човек. Тази същност подобно на всяка друга в крайна сметка е независима от съществуването; същността, essentia, не е корелат на съществуването, existentia, и поради това е по-висша от нея. Само така можем да си обясним как е възможно любовта да надживее любимия човек, да е „по-силна“ от смъртта, т.е. от унищожението на любимия. Същестуването на любимия човек наистина може да бъде прекъснато от смъртта, но тя не може да унищожи същността му. Подобна на всяка истинска същност уникалната му същност, е нещо извънвремево и като такова – непреходно. „Идеята“ на един човек – именно нея съзерцава обичащият – е част от едно надвремево царство.
Ако статията ви е харесала и бихте искали да споделите нещо, може да ми пишете във фейсбук тук.
Прочетете още:
семинар „Тайната на хармоничните отношения с ОИДА терапия“ – 13 септември
Не очаквай нищо от никого, дори от най-близките
Be First to Comment