Какво още разбрах? Ами това, че не сме съдове, напълнени със съзнание, а просто изписани страници, които се люшкат в него като треви от летния вятър. Ние си мислим, че съзнанието е наше свойство; по съшия начин за една тревичка вятърът е нейна особеност, която понякога я превива към земята.
И по своему тревичката е съвсем права. Как може тя да разбере, че вятърът не е само това? Тя няма с какво да погледне нагоре, за да види огромните облаци, които той носи над земята. Впрочем, ако имаше очи, тя най-вероятно щеше да реши, че именно облаците са вятърът — защото вятърът изобщо не може да се види.
Но най-поразителното е, че усещането „аз съм тревичка“ не възниква у тревичката, а у вятъра.
Не тревичката, приведена към земята, мисли „ето го вятъра“; напротив, вятърът мисли „ето го вятъра“, когато навежда тревичката — нали затова разнася семената по земята. Всичко, което й се струва на тревичката, всъщност се струва на вятъра, понеже само на него може да му се струва. Когато духа тревичката, вятърът става тревичка; когато духа планината, става планина. Тревичката цял живот се бори с вятъра, но животът й се живее от същия този вятър, с който тя се сражава.
Затова нито с тревичката, нито с планината, нито с човека всъщност нищо не може да се случи. Всичко става само с вятъра, а за него наистина не може да се каже, че има място, откъдето идва или където отива. Така че нима с него изобщо може да се случи нещо?
Be First to Comment