Павел Вежинов, „Бариерата“

Докато аз четях нещо, тя седеше неподвижна и замислена, но разбрах, че не скучае. Имах чувството, че носи в себе си всичко, което я интересуваше – до последното цветче или тревица. Това, което е вън – за нея бе вътре, тя можеше да го наблюдава с часове, сякаш се раждаше непрекъснато и непрекъснато се изменяше пред очите ѝ.

…Подадох ѝ ръката си. Нейната ми се стори някак неочаквано топла и силна.
– А сега, Антони, погледни към небето. Трябва да свикнеш с него.
Да свикна с него? Може ли да свикне човек с небето? …
– Ето, ние тръгваме, Антони!…Отпусни се вътрешно… Не прави резки движения. И най-важното – не мисли!… Ето, това е всичко – бъди щастлив!… 
Не се плаши, Антони, аз не съм лебед, аз съм човек.“