Джон Стайнбек, „На изток от рая“ (1)

Има мигове, когато човешкото съзнание засиява от тържество. Случва се едва ли не всекиму. Усещаш го как расте или приближава досущ като горящия фитил към динамита. То е някаква тръпка в стомаха, блаженство в жилите, в ръцете. Кожата ти възприема въздуха и всяко дълбоко вдишване носи сладост. В началото доставя наслада като от протягане с прозявка; в мозъка ти нещо проблясва и целият свят пред очите ти започва да излъчва светлина. 

Човек може цял живот да е живял сиво, в полята и горите на душата му да е царял мрак и печал. А събитията, дори значителните, да са преминавали безлични и бледи. И внезапно — тържеството — песента на щуреца гали слуха му, дъхът на земята се надига запял към ноздрите му, а шарената сянка под дървото се превръща в благословия за очите. Тогава човек се устремява навън като порой, който обаче не отнася нищо от него. 

И аз подозирам, че стойността на един човек в света би трябвало да се измерва със същността и броя на неговите триумфи. Може да са съвършено лични, но те ни свързват със света. Те са майката на всяко творчество, те придават разликите на отделните индивиди. Не зная как ще бъде по-нататък. В света се извършват чудовищни промени, техните сили могат да очертаят едно бъдеще, чийто лик да е още непознат. Някои от тези сили ни се струват зли може би не защото са такива, а защото имат власт да унищожават неща, които сме смятали за добри. 

Вярно е, че двама души вдигат по-голям камък, отколкото един човек. Дружина работници могат по-бързо и по-добре да сглобят един автомобил, отколкото един работник, а хлябът, произведен в голям завод, излиза еднакъв и е по-евтин. Когато нашата храна, облекло и покрив станат рожба на едно сложно масово производство, тогава и в нашето съзнание ще навлязат масови представи, за да изместят всички останали мисли. В наше време масовото производство е навлязло и в икономиката, и в политиката, и дори в нашата религия. А това е опасно. В света съществува огромно напрежение, напрежение като пред взрив, хората са сковани и объркани. В такъв момент ми изглежда напълно в реда на нещата да си задавам въпроси от рода на: „В какво вярвам? За какво и срещу какво трябва да се боря?“